„Момичетата от книжарница Блумсбъри“
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
МОМИЧЕТАТА ОТ КНИЖАРНИЦА БЛУМСБЪРИ
от Натали Дженър
размер: 400 стр.
цена: 19,95 лева
ISBN 978–954–26–2301–4
превод: Мария Демирева
Една стогодишна книжарница. Петдесет и едно правила. И три дръзки дами, които ще ги нарушат.
Очаквайте „ Момичетата от книжарница Блумсбъри “ на 31 октомври!
За авторката
Натали Дженър е родена в Англия, само че израства в Канада, където живее и до през днешния ден със брачна половинка си и към този момент порасналото им дете. Завършва право, дълги години работи като корпоративен юрист в Торонто, само че по-късно взема решение да сбъдне детската си фантазия и да написа. Постига пробив с романа „ Обществото Джейн Остин “, който се появява на пазара през 2020 година и се трансформира в бестселър, преведен на 18 езика.
„ Момичетата от книжарница Блумсбъри “ е новата й книга.
За книгата
Стогодишната книжарница „ Блумсбъри “ в интелектуалното средище на Лондон е устояла на времето, въпреки да е надалеч от най-силните си години. Управителят Хърбърт Дътън държи на традициите, само че след Втората международна война светът към този момент не е същият. Момичетата от книжарницата обаче имат други проекти за бъдещето ѝ и когато той излиза в дълъг отпуск по болест, ги ползват в деяние.
Красивата Вивиан обожава книгите и се пробва да написа, само че не има вяра задоволително в себе си. Младата жена, чийто избраник е умрял във войната, се съревновава с сътрудника си Алек, завеждащ отдела за художествена литература, и сред тях постоянно прехвърчат искри. Тя се сближава с Грейс, чийто депресиран брачен партньор е трансферирал големия товар по издръжката на фамилията им върху нежните ѝ рамене. Разкъсвана сред възприятието за дълг и личните си фантазии, Грейс намира разтуха в другарството с Вивиан. Към двете дами се причислява и младата Еви, една от първите студентки в Кеймбридж, незаслужено лишена от опцията да построи академична кариера поради пола си.
Ще съумеят ли трите мощни, самостоятелни и свободомислещи дами да вдъхнат нов живот на книжарницата или дръзките им хрумвания са обречени на крах?
Откъс
Правило № 17
Чаят се сервира навреме четири пъти на ден.
– Тирана ни зове.
Грейс подвигна взор от дребното си бюро в задната част на книжарницата. Тук тя се занимаваше с всичко това, което останалите чиновници назоваха бумаги: купчините писма, молби, реклами, журнали, вестници, визитки, каталози, списания, известия, предложения и всевъзможни други неща, посредством които книжарница „ Блумсбъри “ общуваше с външния свят.
Колежката ѝ Вивиан стоеше на вратата и люлееше чайника в дясната си ръка. Беше понеделник заран и точно тя отговаряше за чая в единайсет часа в първия ден от седмицата.
– Бушонът на готварската печка още веднъж гръмна – разгласи тя с намръщено лице. – Както знаеш, те не могат да съществуват без чая си. А през днешния ден Тирана е в изключително въодушевление.
Тирана си имаше име, само че Вивиан отхвърляше да го употребява, когато бяха уединено, и Грейс постоянно осъзнаваше, че самата тя го заобикаля – това бе следващият образец по какъв начин отношението на Вивиан към работата се отразяваше на личното ѝ отношение. Грейс се изправи и остави купчината листи на бюрото пред себе си.
– Ако те чуе да го наричаш така…
– Не може да ме чуе. Не чува нищо друго, с изключение на личния си глас.
Грейс поклати глава и едвам съумя да сдържи усмивката си. Двете работеха в книжарницата от края на войната. Всъщност другарството ѝ с Вивиан беше една от основните аргументи да остане. Е, и заплатата, несъмнено. И фактът, че брачният партньор ѝ беше незает и не можеха да си разрешат да се лишат от тези пари. И поради времето, което прекарваше надалеч от своите буйни и взискателни момчета. И поради страха от фрапантна смяна. В последна сметка Грейс имаше много аргументи да остане на работа в книжарницата. Не беше сигурна за какво Вивиан го прави.
– Дътън още ли го няма? – попита Вивиан, като погледна към празния кабинет зад Грейс.
Хърбърт Дътън, дългогодишният шеф на книжарницата, по този начин и не получи прякор от Вивиан, нито даже намек за благосклонност от нейна страна. Той не беше от вида мъже, които човек би се наел да преценя, тъй като бе безпределно въздържан.
– На доктор е.
– Отново?
Вивиан повдигна вежди, само че Грейс единствено сви плещи в отговор. Те бяха единствените дами измежду чиновниците на книжарница „ Блумсбъри “ и бяха овладели до съвършенство изкуството на безмълвното другарство – разбираха се само благодарение на вдигнати вежди, подръпване на ухото или едвам осезаем жест с ръка.
Вивиан остави чайника върху близкия долап за документи и двете поеха безмълвно към сутерена. Винаги, когато вървяха дружно по коридорите на книжарницата, идентичният им растеж и шитите по поръчка облекла им придаваха неотстъпчив тип, който караше мъжете инстинктивно да се свиват и оттеглен. Двете дами бяха извънредно високи, само че фигурите им бяха напълно разнообразни. Грейс имаше необятни плещи, които не се нуждаеха от модерните по това време спомагателни подплънки, намерено лице без грим със пресен загар с нюанс на праскови със сметана – единственото завещание от фамилията ѝ, което генерации наред се беше занимавало със земеделие из хълмовете на Йоркшър. Обличаше се в семпли облекла, които подхождаха на растежа ѝ – строги сака във боен жанр и тесни прави поли до коляното, обувки с ниски токове, комфортни за вървене. Впечатлението за финес идваше от спокойните сиви очи и превъзходната кестенява коса с лек червеникав колорит, която постоянно бе прибрана в подреден кок.
Вивиан беше слаба и стройна като газела – и бърза като гръмотевица при всяко неодобрение или изблик на неспокойствие. Предпочиташе да се облича в черно, тъй като този цвят наблягаше фигурата ѝ – най-често избираше вълнени поли и пуловери, украсени с удивителна викторианска брошка с аметист, единствен спомен от обичаната ѝ баба. Вивиан постоянно носеше трагичен грим, чиято цел бе да респектира близките: давайки си тип, че има цялостен надзор над самата себе си, тя успяваше да държи всички на разстояние.
На път за сутерена двете дами минаха около кабинета с огромни прозорци на мистър Дътън, който беше шеф на книжарницата и най-дългогодишният ѝ чиновник. За да стигнат до задното стълбище, което Вивиан наричаше Виа Инферно, те трябваше да си проправят път около струпаните един върху различен кашони с книги, които получаваха всеки ден от разнообразни издателства, търгове, банкрутирали компании и продажби на имения из Централна Англия и по-далечни места. Книжарницата продаваше над петстотин книги седмично, тъй че се нуждаеше от непрекъснато и солидно попълване на запасите от всички тези източници.
Таблото с проблематичния бушон се намираше в сервизното помещение, което се намираше до рядко посещавания отдел „ Наука и природа “. Целият партерен етаж беше извънредно топъл и мокър поради несъответствуващия казан отпреди войната. През отворената врата на сервизното помещение Грейс и Вивиан видяха дребните очила с тънка рамка и спокойното лице на мистър Ашуин Рамасуами, началник на научния отдел и негов единствен чиновник, който надничаше иззад масата, постоянно отрупана с купчини книги.
– Издал ли е някакъв тон през днешния ден? – прошепна Вивиан и Грейс поклати глава. Мистър Рамасуами беше прочут с усамотението си, което не беше изключително мъчно, като се има поради, че неговият отдел бе рядко посещаван. Колекцията от книги в региона на биологията, химията и други науки, събрана в сутерена, стоеше там най-малко от времето на Дарвин, само че тънеше в давност и носеше най-малка облага от всички отдели на книжарницата.
Квалифициран естествоизпитател и ентомолог, Аш Рамасуами нямаше нищо срещу усамотението. През по-голямата част от деня подреждаше книгите по метод, който караше останалите завеждащи отдели да се срамят, и гледаше под микроскоп стъкълца с инсекти, които държеше в дървена кутия на бюрото си. Насекомите бяха от родината му – щата Мадрас в Югоизточна Индия.
Покойният татко на Аш, тамилски брамин и почитан служител в английското колониално държавно управление, бе насърчавал сина си да обмисли опциите, предлагани от живота във Англия. Аш бе емигрирал след края на войната, надявайки се да си откри работа в Природонаучния музей в Лондон. В родината си той бе принадлежал към най-привилегированата прослойка и се бе оказал неопитен за явните предразсъдъци на британците към него. Така и не бе съумял да си уреди даже изявление за работа в някой от музеите в града и се бе озовал в книжарницата.
– Каза, че е в изключително въодушевление – поде Грейс и надникна в таблото с бушоните.
– Хм?
– Особено въодушевление. Тирана. Какъв е казусът този път?
– Маргарет Рънимейд.
Грейс се обърна.
– Излезе ли новата ѝ книга?
– Тя идва тук в деня на всяка премиера, с цел да може да получи следващия безразсъден букет от теменужки в звук с най-новата ѝ лилава книга и да чуе всичко това, което мисли за себе си. Направо ми се повдига. Той желае всичко в книжарницата да е готово за визитата ѝ.
– Само това ли желае? – попита Грейс и повдигна вежди.
Вивиан изръмжа с омерзение.
– Толкова е блажен. Сякаш тя другояче би му обърнала внимание.
– Достатъчно дами го вършат. Проявяват интерес към него. – Грейс затвори електрическото табло и изтупа ръце. – Готово.
– И той е изцяло наясно.
– Е, човек не може да го вини за това.
Грейс въобще не се интересуваше от шефа на отдела за художествена литература, само че Вивиан демонстрираше злост, която колежката ѝ се стараеше да смекчава, тъй като смяташе, че по този начин бе най-добре и за двете.
Изкачиха стълбите дружно и поспряха за секунда в кабинета на Грейс, откъдето Вивиан взе чайника. През стъклената бариера на най-отдалечения кабинет те виждаха кръглото лице на мистър Дътън, който стоеше зад бюрото си и като че ли чакаше някой да му каже какво да прави. Над главата му леко изкривено висяха поставените в рамка петдесет и едно правила на книжарницата, които самият той бе основал незабавно откакто зае поста шеф преди съвсем двайсет години.
– Една бисквита или две? – попита високо и делово Вивиан, до момента в който Грейс се настани внимателно на стола си, приглаждайки гънките на разкроената си пола.
Грейс се поколеба. Беше на съвсем четиресет години и в последно време забелязваше, че бедрата ѝ наподобяват леко натежали. Съпругът ѝ, Гордън, също го беше забелязал. Той в никакъв случай не пропускаше сходни неща.
Вдигна един пръст и въздъхна. Вивиан се усмихна насмешливо и потегли постепенно към кухнята, полюшвайки чайника в ръката си, като че ли се надяваше да удари нещо по пътя си.
Грейс огледа познатите бумаги, кашоните с книги и товарителниците, които трябваше да напише. Нямаше смисъл да стартира, тъй като оставаха единствено няколко минути. Затова зачака.
След минута-две мистър Дътън я извика от задната стая – беше 11:00 часът. Точно по график.
– Мис Пъркинс – разгласи той с нормалния си настоятелен фасон.
Винаги комбинираше обръщението за неомъжена жена с семейството на брачна половинка ѝ, с цел да подчертае необичайния ѝ статус на работеща майка. Това би могло да я накара да се усеща като кино звезда – мис Крофорд, мис Хепбърн – в случай че не осъзнаваше всичко прекомерно ясно.
Грейс сграбчи бележника и молива си, стана от стола си и влезе в кабинета през отворената врата, която го свързваше с нейната стая.
п редставя
МОМИЧЕТАТА ОТ КНИЖАРНИЦА БЛУМСБЪРИ
от Натали Дженър
размер: 400 стр.
цена: 19,95 лева
ISBN 978–954–26–2301–4
превод: Мария Демирева
Една стогодишна книжарница. Петдесет и едно правила. И три дръзки дами, които ще ги нарушат.
Очаквайте „ Момичетата от книжарница Блумсбъри “ на 31 октомври!
За авторката
Натали Дженър е родена в Англия, само че израства в Канада, където живее и до през днешния ден със брачна половинка си и към този момент порасналото им дете. Завършва право, дълги години работи като корпоративен юрист в Торонто, само че по-късно взема решение да сбъдне детската си фантазия и да написа. Постига пробив с романа „ Обществото Джейн Остин “, който се появява на пазара през 2020 година и се трансформира в бестселър, преведен на 18 езика.
„ Момичетата от книжарница Блумсбъри “ е новата й книга.
За книгата
Стогодишната книжарница „ Блумсбъри “ в интелектуалното средище на Лондон е устояла на времето, въпреки да е надалеч от най-силните си години. Управителят Хърбърт Дътън държи на традициите, само че след Втората международна война светът към този момент не е същият. Момичетата от книжарницата обаче имат други проекти за бъдещето ѝ и когато той излиза в дълъг отпуск по болест, ги ползват в деяние.
Красивата Вивиан обожава книгите и се пробва да написа, само че не има вяра задоволително в себе си. Младата жена, чийто избраник е умрял във войната, се съревновава с сътрудника си Алек, завеждащ отдела за художествена литература, и сред тях постоянно прехвърчат искри. Тя се сближава с Грейс, чийто депресиран брачен партньор е трансферирал големия товар по издръжката на фамилията им върху нежните ѝ рамене. Разкъсвана сред възприятието за дълг и личните си фантазии, Грейс намира разтуха в другарството с Вивиан. Към двете дами се причислява и младата Еви, една от първите студентки в Кеймбридж, незаслужено лишена от опцията да построи академична кариера поради пола си.
Ще съумеят ли трите мощни, самостоятелни и свободомислещи дами да вдъхнат нов живот на книжарницата или дръзките им хрумвания са обречени на крах?
Откъс
Правило № 17
Чаят се сервира навреме четири пъти на ден.
– Тирана ни зове.
Грейс подвигна взор от дребното си бюро в задната част на книжарницата. Тук тя се занимаваше с всичко това, което останалите чиновници назоваха бумаги: купчините писма, молби, реклами, журнали, вестници, визитки, каталози, списания, известия, предложения и всевъзможни други неща, посредством които книжарница „ Блумсбъри “ общуваше с външния свят.
Колежката ѝ Вивиан стоеше на вратата и люлееше чайника в дясната си ръка. Беше понеделник заран и точно тя отговаряше за чая в единайсет часа в първия ден от седмицата.
– Бушонът на готварската печка още веднъж гръмна – разгласи тя с намръщено лице. – Както знаеш, те не могат да съществуват без чая си. А през днешния ден Тирана е в изключително въодушевление.
Тирана си имаше име, само че Вивиан отхвърляше да го употребява, когато бяха уединено, и Грейс постоянно осъзнаваше, че самата тя го заобикаля – това бе следващият образец по какъв начин отношението на Вивиан към работата се отразяваше на личното ѝ отношение. Грейс се изправи и остави купчината листи на бюрото пред себе си.
– Ако те чуе да го наричаш така…
– Не може да ме чуе. Не чува нищо друго, с изключение на личния си глас.
Грейс поклати глава и едвам съумя да сдържи усмивката си. Двете работеха в книжарницата от края на войната. Всъщност другарството ѝ с Вивиан беше една от основните аргументи да остане. Е, и заплатата, несъмнено. И фактът, че брачният партньор ѝ беше незает и не можеха да си разрешат да се лишат от тези пари. И поради времето, което прекарваше надалеч от своите буйни и взискателни момчета. И поради страха от фрапантна смяна. В последна сметка Грейс имаше много аргументи да остане на работа в книжарницата. Не беше сигурна за какво Вивиан го прави.
– Дътън още ли го няма? – попита Вивиан, като погледна към празния кабинет зад Грейс.
Хърбърт Дътън, дългогодишният шеф на книжарницата, по този начин и не получи прякор от Вивиан, нито даже намек за благосклонност от нейна страна. Той не беше от вида мъже, които човек би се наел да преценя, тъй като бе безпределно въздържан.
– На доктор е.
– Отново?
Вивиан повдигна вежди, само че Грейс единствено сви плещи в отговор. Те бяха единствените дами измежду чиновниците на книжарница „ Блумсбъри “ и бяха овладели до съвършенство изкуството на безмълвното другарство – разбираха се само благодарение на вдигнати вежди, подръпване на ухото или едвам осезаем жест с ръка.
Вивиан остави чайника върху близкия долап за документи и двете поеха безмълвно към сутерена. Винаги, когато вървяха дружно по коридорите на книжарницата, идентичният им растеж и шитите по поръчка облекла им придаваха неотстъпчив тип, който караше мъжете инстинктивно да се свиват и оттеглен. Двете дами бяха извънредно високи, само че фигурите им бяха напълно разнообразни. Грейс имаше необятни плещи, които не се нуждаеха от модерните по това време спомагателни подплънки, намерено лице без грим със пресен загар с нюанс на праскови със сметана – единственото завещание от фамилията ѝ, което генерации наред се беше занимавало със земеделие из хълмовете на Йоркшър. Обличаше се в семпли облекла, които подхождаха на растежа ѝ – строги сака във боен жанр и тесни прави поли до коляното, обувки с ниски токове, комфортни за вървене. Впечатлението за финес идваше от спокойните сиви очи и превъзходната кестенява коса с лек червеникав колорит, която постоянно бе прибрана в подреден кок.
Вивиан беше слаба и стройна като газела – и бърза като гръмотевица при всяко неодобрение или изблик на неспокойствие. Предпочиташе да се облича в черно, тъй като този цвят наблягаше фигурата ѝ – най-често избираше вълнени поли и пуловери, украсени с удивителна викторианска брошка с аметист, единствен спомен от обичаната ѝ баба. Вивиан постоянно носеше трагичен грим, чиято цел бе да респектира близките: давайки си тип, че има цялостен надзор над самата себе си, тя успяваше да държи всички на разстояние.
На път за сутерена двете дами минаха около кабинета с огромни прозорци на мистър Дътън, който беше шеф на книжарницата и най-дългогодишният ѝ чиновник. За да стигнат до задното стълбище, което Вивиан наричаше Виа Инферно, те трябваше да си проправят път около струпаните един върху различен кашони с книги, които получаваха всеки ден от разнообразни издателства, търгове, банкрутирали компании и продажби на имения из Централна Англия и по-далечни места. Книжарницата продаваше над петстотин книги седмично, тъй че се нуждаеше от непрекъснато и солидно попълване на запасите от всички тези източници.
Таблото с проблематичния бушон се намираше в сервизното помещение, което се намираше до рядко посещавания отдел „ Наука и природа “. Целият партерен етаж беше извънредно топъл и мокър поради несъответствуващия казан отпреди войната. През отворената врата на сервизното помещение Грейс и Вивиан видяха дребните очила с тънка рамка и спокойното лице на мистър Ашуин Рамасуами, началник на научния отдел и негов единствен чиновник, който надничаше иззад масата, постоянно отрупана с купчини книги.
– Издал ли е някакъв тон през днешния ден? – прошепна Вивиан и Грейс поклати глава. Мистър Рамасуами беше прочут с усамотението си, което не беше изключително мъчно, като се има поради, че неговият отдел бе рядко посещаван. Колекцията от книги в региона на биологията, химията и други науки, събрана в сутерена, стоеше там най-малко от времето на Дарвин, само че тънеше в давност и носеше най-малка облага от всички отдели на книжарницата.
Квалифициран естествоизпитател и ентомолог, Аш Рамасуами нямаше нищо срещу усамотението. През по-голямата част от деня подреждаше книгите по метод, който караше останалите завеждащи отдели да се срамят, и гледаше под микроскоп стъкълца с инсекти, които държеше в дървена кутия на бюрото си. Насекомите бяха от родината му – щата Мадрас в Югоизточна Индия.
Покойният татко на Аш, тамилски брамин и почитан служител в английското колониално държавно управление, бе насърчавал сина си да обмисли опциите, предлагани от живота във Англия. Аш бе емигрирал след края на войната, надявайки се да си откри работа в Природонаучния музей в Лондон. В родината си той бе принадлежал към най-привилегированата прослойка и се бе оказал неопитен за явните предразсъдъци на британците към него. Така и не бе съумял да си уреди даже изявление за работа в някой от музеите в града и се бе озовал в книжарницата.
– Каза, че е в изключително въодушевление – поде Грейс и надникна в таблото с бушоните.
– Хм?
– Особено въодушевление. Тирана. Какъв е казусът този път?
– Маргарет Рънимейд.
Грейс се обърна.
– Излезе ли новата ѝ книга?
– Тя идва тук в деня на всяка премиера, с цел да може да получи следващия безразсъден букет от теменужки в звук с най-новата ѝ лилава книга и да чуе всичко това, което мисли за себе си. Направо ми се повдига. Той желае всичко в книжарницата да е готово за визитата ѝ.
– Само това ли желае? – попита Грейс и повдигна вежди.
Вивиан изръмжа с омерзение.
– Толкова е блажен. Сякаш тя другояче би му обърнала внимание.
– Достатъчно дами го вършат. Проявяват интерес към него. – Грейс затвори електрическото табло и изтупа ръце. – Готово.
– И той е изцяло наясно.
– Е, човек не може да го вини за това.
Грейс въобще не се интересуваше от шефа на отдела за художествена литература, само че Вивиан демонстрираше злост, която колежката ѝ се стараеше да смекчава, тъй като смяташе, че по този начин бе най-добре и за двете.
Изкачиха стълбите дружно и поспряха за секунда в кабинета на Грейс, откъдето Вивиан взе чайника. През стъклената бариера на най-отдалечения кабинет те виждаха кръглото лице на мистър Дътън, който стоеше зад бюрото си и като че ли чакаше някой да му каже какво да прави. Над главата му леко изкривено висяха поставените в рамка петдесет и едно правила на книжарницата, които самият той бе основал незабавно откакто зае поста шеф преди съвсем двайсет години.
– Една бисквита или две? – попита високо и делово Вивиан, до момента в който Грейс се настани внимателно на стола си, приглаждайки гънките на разкроената си пола.
Грейс се поколеба. Беше на съвсем четиресет години и в последно време забелязваше, че бедрата ѝ наподобяват леко натежали. Съпругът ѝ, Гордън, също го беше забелязал. Той в никакъв случай не пропускаше сходни неща.
Вдигна един пръст и въздъхна. Вивиан се усмихна насмешливо и потегли постепенно към кухнята, полюшвайки чайника в ръката си, като че ли се надяваше да удари нещо по пътя си.
Грейс огледа познатите бумаги, кашоните с книги и товарителниците, които трябваше да напише. Нямаше смисъл да стартира, тъй като оставаха единствено няколко минути. Затова зачака.
След минута-две мистър Дътън я извика от задната стая – беше 11:00 часът. Точно по график.
– Мис Пъркинс – разгласи той с нормалния си настоятелен фасон.
Винаги комбинираше обръщението за неомъжена жена с семейството на брачна половинка ѝ, с цел да подчертае необичайния ѝ статус на работеща майка. Това би могло да я накара да се усеща като кино звезда – мис Крофорд, мис Хепбърн – в случай че не осъзнаваше всичко прекомерно ясно.
Грейс сграбчи бележника и молива си, стана от стола си и влезе в кабинета през отворената врата, която го свързваше с нейната стая.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ